не мога да преценя дали плача рядко или често, дали го правя от умора, пиене, или от нестабилни хормони (само тъгата е разпознаваема). винаги е набързо, минава ми и забравям. даже не знам дали всичко това е вярно. а искам тази вечер да запомня, че плаках на ангели в америка – на първия и на последния танц. може би беше комбинацията от силна музика и танцуваща/крилата снежина петрова. може би просто реагирам като по учебник. може би висшето ми образование все пак е успяло да ми възпита и емпатията покрай всичката теория. i wish.
след като се наръкопляскахме, кифлите от предния ред, които си шепнеха и пишеха смси на телефони с неизключен звук – подчиненото изречение е дълго колкото злините им – ни попитаха дали сме от село, че тъй шъткаме. яд ме е, че не им казах, че от катарзис трупам мускули и после бия шамари.
като се замисля, май цялата вечер ми бе предсказана по-рано, когато до пощата момиче обясняваше, че е видяла “тая същата, с която е бил на кино, когато ревах в мола аз.” силни софийски чувства.