някой слуша ли това радио?
веднъж годишно ми напомнят да си платя хостинга, съответно влизам тук да проветря паяжините на уърдпрес и провеждам следния разговор със себе си:
+ абе аз да взема да напиша нещо?
– няма смисъл, нямам какво да кажа.
+ писането не е “нещо за казване.”
– имам си тефтери за писане.
+ тефтерите са трагедия, надраскани добри намерения и несвършени задачи, и списъци с имената на приятели, които вече са само познати, защото от сто години се каня да им пиша и все не смогвам. а блогът поне е…едно бяло нищо, празен прозорец. и освен това му плащаш наема.
– няма защо да занимавам хората.
+ какви хора, няма хора. (и-де-ал-но!)
… и това като че ли е най-убедителният аргумент. това ме успокоява. защото ми се говори, но не искам някой да ме слуша. искам да разходя мозъчните гарги – малко да покрещят извън главата ми. прекарах последните осем месеца в абсурдно тиха изолация – градът застина, студентите се изнесоха, нямаше как да стигна до (малкото) близки и далечни приятели, нали навсякъде дебнат свободолюбиви свободнодишащи зомбита. съпругът ми е прекалено мил и драг, затова се опитвам да му спестя поне един несвързан монолог на ден. а гаргите постоянно събират боклуци, думи, нещица, тревоги и ми ги изреждат – глупост – катастрофа – глупост – катастрофа. хвалят се, искат да ми угодят, да ги наградя. и колкото повече забравям сложните правила за водене на разговор, толкова повече ми се насъбира нещо шумно и безформено. и еднопосочно. гра!
сменям метафората, минавам на геометрия. представям си шегите и отчаянието (на миналата година, на последните десет години, на огромното интернет блато) като точки на една и съща линия, някъде помежду им е тишината. ако внимателно хванеш тишината с пръсти (линията вече е триизмерна), можеш да вдигнеш цялата кобилица и нищо да не се разплисне – нито тъгите, нито пружините на абсурда. (геометрията е кладенец.)
и така. отворих черновите тук и намерих една бележка – през октомври ми е щукнало да пиша за гласа на дейвид елиът. той водеше оперните програми на радиото, което от десет години ни служи за приятен фонов шум, докато седим прегърбени над екраните си. иска ми се да можех да опиша гласа му. гласът му винаги успяваше да разбута умората и инерцията и невниманието ми. операта ми е чужд език, с който отказвам да работя, всичко в нея ми се струва адски бавно и преувеличено. всяка събота изключвах радиото, докато излъчваха (на живо) спектакъл от операта в ню йорк, а следобеда изчаквах да го включа за предаването на дейвид, което се състоеше от стари (прашни, пращящи, забравени) записи на арии от същата опера. той разказваше за любимите си изпълнители от началото на миналия век, четеше либретото (с безупречна интонация за всеки чужд език) и го превеждаше на английски – лекота за комедиите, нисък тон за трагедиите. обожавах да го слушам. не усетих удоволствието, които той намираше в тази музика, но ми беше толкова интересно. толкова е приятно да се довериш на нечий вкус и глас, а не на произвола на рекламен алгоритъм или на неутралния синтаксис на блатните платформи.
гласът му първо се забави, а преди две години съвсем изчезна, пенсионира се, защото мускулите вече не му даваха да говори. в края на ноември по радиото съобщиха, че е починал. на бъдни вечер цял ден пускаха записи в негова чест: стари негови предавания (от 80те, 90те) и тук-таме кратки съобщения от близки и слушатели, които (като мен, като нас) са прекарали много време в уюта на гласа му. две трети от програмата беше записана по-рано, още когато той се беше пенсионирал. останалата част беше скорошна, траурна и сглобена набързо извън студиото. водещите работят дистанционно и затова ясно се чуваха шевовете на записа – ту шумоликане на пръст, който търси червеното копче на екрана на телефона, ту глух екот от (предполагам) единственото тихо място в нечий дом, малки грешки без редакция. една слушателка сякаш беше прочела собствените ми мисли и ги беше изпратила от свое име – гласът ѝ звучеше стегнато и насълзено. “не се познавахме, но от години много те обичахме.” лесно е, удобно е скръбта на цяла година да се насочи към фигура без тяло, която може да я поеме, защото е бездънна.
написах дълъг имейл на водещите и не го изпратих.
един от скърбящите слушатели изброи любимите певци на дейвид, успях да си запиша само едно непознато име – катлийн фериър. британците я обожавали, починала е през 1953та, едва на 41. жалко, казва колажът от източници в уикипедия, вече не харесваме такива гласове (“contraltos now sound freakish and headmistressy”).
както казах – хич не обичам операта. но обичам ниските женски гласове. ето още един, също загубен, en travesti.
и така. гра. поговорих и ми олекна.